Ангели говорят с мен,
спуснат ли се стават черни птици.
Кръжат отвъд високото небе
в безкрайни форми на осмици.
Отварят ми врати с вълшебство – преди да видя има път.
Напътстват ме понякога дори, когато губя си умът.
Не срещам ангели от приказките, които чувам по света.
Срещам ангел в своите гърди, когато чуя му смеха.
Топъл, топъл вътре в мен гори
и не трябва да забравям да го пускам.
Даже да ме заболи – болката минава бързо.
Щом се срещат в моите очи,
ангелите преминават в чувства.
Щом се срещнат в чуждите – кръжи
вярата не ме напуска.
Все по-ярко светлина излъчват.
Все по-малко мисли ме измъчват.
Все по-важно е да стигнат по-далеч
и все по-малко зная докъде.
Все по-тихо в мрака пеят,
все по-кратко се гордеят,
все по-близко преминават,
все по-рядко заслепяват… ме.
* * *
Виждал ли си ги читателю в добрите?
Или само в приказките са и всички спят?
Искал бих да ги събудя, ала зная, ангелите ще ме спрат.