Ангели говорят с мен,
спуснат ли се стават черни птици.
Кръжат отвъд високото небе
в безкрайни форми на осмици.
Отварят ми врати, канят ме със свежа плът,
напътстват ме понякога дори, когато губя си умът.
Не срещам ангели от приказките, които чувам по света.
Срещам ангел в своите гърди, когато чуя му смеха.
Топъл, топъл вътре в мен гори
и не трябва да забравям да го пускам.
Даже да ме заболи – болката минава бързо.
Щом се срещат в моите очи,
ангелите преминават в чувства.
Щом се срещнат в чуждите – кръжи
вярата не ме напуска.
Все по-ярко светлина излъчват.
Все по-малко мисли ме измъчват.
Все по-важно е да стигнат по-далеч
и все по-малко зная докъде.
Все по-тихо в мрака пеят,
все по-кратко се гордеят,
все по-близко преминават,
все по-рядко заслепяват… ме.
* * *
Виждал ли си ги читателю в добрите?
Или само в приказките са и всички спят?
Искал бих да ги събудя, ала зная, ангелите ще ме спрат.