Двама сме, но с нас има двама други. Първият съм аз – говоря. Първият съм, защото съм най-отпред, за да не ме чуят всички – тихо, но бързо! За да видя, ако има опастност, за да се представя на този до мен. За да се докажа на себе си, за да предпазя другите двама.
Духам в шепите си вълшебство. Топло е в тях. Около нас тихо се носят забравени мечти и бялото поглъща всички цветове. Става все по-стръмно. Този до мен е смел, не говори много и стига далеч без думи. Запознахме се преди малко, а вече сме изравнили темпото си и напредваме бързо. Другите двама неизостават. Шушукат си нещо. Във въздуха има смях, влага и ехо. Студът прониква през костите ни, сякаш сме голи за него.
На повече от половината път вятърът мълчи и сега ще ги видим! В далечината весел, подхвърля вихър от ледени сълзи.
„Хайде, давай!“ Провиквам се силно в отговор на неговата игра. Никога не съм виждал по-красива снежна стихия. Какви са тези пируети и що за танц е това. Ах! Обръщам им гръб, потънал до половината в пухкав снежен памук, който слънцето зад мен топи като захар. И точно да кажа на другите… забелязвам от другата страна втора вихрушка. Издига се високо. Не съм си и представял такава картина по нашите планини, по нашите земи. Не съм си и представял, че ще я преживея подсмърчайки. Ако ги нямаше другите, никой нямаше да ми повярва. Не, че ще разкажа някому. Първо защото тук стигат само тези, които са избрали да стигнат тук и второ защото малко разбират този, който плаче на колене пред двойна дъга. Пак стигам до извода, че природата е единствената, която може да ме накара да помълча.
Чакай! Чакай, чакай, чакай малко! Кога минахме и петстотин метра от мястото, на което млъкнах, ии… не знам дали не се бях унесал в мисли, но сега пред нас е хижата. Отляво се спускат изплашени още двама. Казват нещо набързо и изчезват надолу. Небето се стъмва скоростно и се задават без предупреждение нови няколко вихрушки точно отпред ни. Къде е слънцето, което топлеше гърба ми? Едва виждам лицата на другарите си, едва чувам думите им. Студен снежен облак е погълнал пространството. Пред устите ни парчета плат вардят от смразяващия, свистящ глас на вятъра, а телата ни с наклон противоположен на стръмните скали напред, едва успяват да ни задържат на място. Двете пазителки, през които пропускаме речта си, когато произнасяме звук, замръзнали, са неспособни да формират обяснима мелодия. Виковете с цяло гърло едва разбираеми и глухи, се мъчат да стигнат помежду ни. В краищата ни сякаш няма живот. Този до мен е непоколебим и знае къде отиваме. Всички вървим, където пътят изчезва. Вятърът е нарисувал със снежни паяжини пейзажа и няма парченце от въздуха, което да не му принадлежи сега. Нежните му по-рано ласки са се превърнали в гнева на освирепял от глад сиромах, който иска да погълне всичко, но е толкова полудял и загубил спокойствието си, че прехвърля дома си наред през глава, без да му мигне окото, без да му се разбира. В този момент ще те запрати като глухарче в небето и няма да промени изражението си – без колебание, без усилие – просто така.
По мое предложение, подреждаме се в колона – четиримата един зад друг, безкрайно поле пред нас, безкраен простор над нас. В полезрението ни само невидимия вятър и много, много сняг в хаоса. Ето ги! Тях чакахте. Двата снежни дявола. За тях сте тук! За тях сме тук! Тънките ни обвивки са обект на подигравка в дома на сиромаха. Вече съм втори, след вятъра. „Не е разумно!“ – казвам. Другите правят още няколко крачки, сякаш не ме чуват. Всяка крачка коства стократно повече усилия в сравнение с преди. „Не е разумно!“ – крещя с цяло гърло. Спираме за бързо съвещание с погледи. Не знам какво мислят, но виждам прокрадване на съмнение в успеха в отблясъка на очите им. Твърде упорити, за да видим другата страна. Готов съм, както винаги да прескоча и това препятствие. Отляво и дясно ни връхлитат кръстосващи се вихрушки и сме на стотина крачки от среща с тях. Лицата ни са целите в скреж. Вихрушките ни галят отдалеч нежно с косите си. Вече не съм първи.
Докато безмилостно вятърът насреща поглъща всичко по пътя си, забравям първоначалната наслада от танцуващите наоколо дяволи. Сякаш той ги разлюлява и разлютява още повече с всяка изминала секунда. Времето е спряло. Правя повторен опит за съвещание и моля останалите да преосмислят, макар да не сме далеч от крайната си цел. Не ми се иска да отстъпвам! Не е първото ми предизвикателство и се отнасям със спокойствие. Все пак съм доволен, че успявам да поема товара от поражението на плещите си, защото както изглежда, другите нямат такова намерение. Рядко срещам такива спътници. Обикнах ги заради това!
* * *
Долу сме – в полите. Вечер е. Стомасите ни са пълни, а изглежда и на сиромаха също. Спокойно и тихо завърши този ден, но не и в мислите ми. До сега.