Това е последното ми писмо до теб.
Ще ти го прочета и си отивам. За добро е.
Не съм срещал друго същество с гласец по-мек,
но решението ми да си тръгна си е мое.
Не исках да съм груб или да избягам тъй,
без да ти оставя нищо да поливаш.
Знам, че някъде накрай света
в едно малко село се намираш.
Знам, че се намираш, защото търсиш,
знам, че търсиш, защото имаш…
Сили, за които може би дори
самата ти не подозираш.
Знам, че страдаш, знам, че няма
как да ти помогна, ако съм до теб.
Знам и знам, че се надяваш да остана,
но ако остана ще се превърна във човек.
Моля те внимателно избирай и прави го само от сърце,
лей се и до всеки ти достигай – семка, корен, стебълце.
Така растем. Това ме плаши и забравил бях какво е страх.
Смей се и след себе си оставяй само топлина със своя смях.
Намери баланс, заемай форма, променяй я и я обичай.
Няма нищо по-красиво от това да жертваш себе си, момиче.
Да жертваш и да не чувстваш жертва,
да се опитваш да си по-добра,
да можеш да омагьосаш някой, но и да му даваш свобода.
И всеки път когато търсиш глас,
и всеки път когато изпитваш самота,
знай, че тоя глас е вътре в теб
и говори на себе си сама.
Бъди честна, бъди добра, макар да можеш да не си.
Изпитвай се сама, обичай, и истината си търси.
Отпих си глътка от твоето вълшебство,
и глътката ми стигна засега.
Предпочитам да си остана аз дървото,
и да си мисля, че си ти вода.
Написано – 29.04.2020г.