Стои тази задача в списъка ми от задачи отпреди три недели. Знам, че са три недели, не защото се ориентирам без карта в коридорите на времето, а защото, признавам си, бих се изгубил в работа, ако от време на време, някоя неделя, не се подаваше като завой зад ъгъла. Когато очите ми видяха новата задача след завоя, така бързо забравиха в колко красива би се превърнала тази на три недели, че отвътре навън в главата ми ослепителния отблясък и жужене на електродите на светваща крушка, ги окъпа в млечно бяла, ярка светлина като супернова, а оттенъка ѝ само обърка заобикалящите ме като полицейска сирена.
Увити и закътани в листите ми, спят скрити няколко непосадени семенца, родили се с красиви имена. Хартията, в която са се сгушили е смачкана и друг сигурно не би я и разтворил, но моля го да не бърза да се прицелва от много далеч зад линията за три точки.
В мислите ми се върти нещо за публикуването им в добра почва и за някаква следа в издателство, а един, погледнат отдалече, малко негативен силует, не спира да ме окуражава като ехо с думите си, да ме вдъхновява с действията си и да ме изненадва с реакциите си. Проверява ме периодично, дали не съм се излъгал да „развия“ някое листче и единствено честно спрямо него е да му подаря едно от тях.
Съвестта ми каза – „Завършено!“
– Ама как?
– Ами не знам. Започвай!
И така… сега развивам листа, спрял да развивам себе си, за да споделя семенцето от първата хартиена топка. Стига е седяло в мрак, стига не е знаело съдбата си, стига е било самотно… стига съм го оправдавал.
Такова е каквото е – нито е най-силното, нито е най-красивото, но е извадило късмета, който аз не си позволявах да извадя. Не искам да бера плодовете му, искам да го превърна в най-доброто, защото тогава друг ще ги бере, далеч след мен, далеч след теб.
– Ехаа!
– Не звучи ли много подсладено?
– Ами, да… и малко пресолено, ама нали това мислиш наистина, нали това искаш? Какво ти пука тогава?
– Ами защото искам, хем да не объркам някого, хем да го насърча, хем да не го отегча, хем да го заинтригувам, хем да съм честтен с него, хем…
– Спри, че ме дразниш вече! Дългът ти е единствено към това, което правиш докато го правиш със сърцето си, докато го обичаш и твориш и ти го знаеш. Също така никога не те е интересувало мнението на другите, също така…
– Всъщност ме е интересувало, но не съм бързал да го възприемам за правилно или грешно, но по-важното е, че ме е интересувало как някой се чувства, макар да съм го скривал умело.
– Да, когато съм емоционален пунктуалността в изказа ми бяга. Имах предвид, че никога това, че някой не е виждал идеята ти развита, не те е спирало да я довършиш. Друго те е спирало! Собственото ти критично мнение за това на какво ниво трябва да бъде реализирана тази идея. И твоите влюбвания в различни аспекти от нея отново и отново я изтощават и превръщат в тегоба, вместо да развият един нейн аспект и ти да си доволен с него. Нямаш насита! Нищо чудно, че никой не разбира творбата ти. Другите хора се задоволяват в някакъв момент с резултата и си слагат голяма усмивка на лицето, а не се чумерят още, да кръстосат вежди, да сбръчкат чело и да мислят какво още липсва и какво не ѝ е наред.
– Добре, ненормален ме изкара – хубаво, така е. Съгласен съм с всичко. И сега какво? Имам ли полезен ход?
– Ами да … остави малко нещата да се случват сами, хванал си ги за гушата все едно е някаква извратена нимфоанка и нито ти получаваш удоволствие от действията си, нито сигурен съм вече тя… ще я убиеш.
– Никога не бих го формулирал така с букви. Буквите остават да се прочетат далеч след като ни няма. Да внимаваш къде ми се бъркаш, че съм си сложил името и идеята и цялата душа в каквото правя!…. Като се абстрахираме от това….. с въздишка и неухота си давам сметка, че наистина удушавам идеите си. Аз съм… сериен.. удушвач на идеи. Обичам ги докато смъртта ни раздели…
– И това ви изхабява взаимно.
– Сега… ти ме ядосваш. Няма даже да ти се аргументирам, защото ти си аз и много добре знаеш, че красотата в това да се посветиш на идея, да я обичаш, развиваш, макар и понякога да я задушаваш е безкрайна, пък, ако се удуши, значи не е заслужавала да съществува.
– Това е скандално! Това е по-скандално от предходното ми сравнение с нимфоманката.
– Като казвам „идея“ имам предвид идея, не хора. Това са си някакви твои сравнения, не ме забърквай в тях. Идеята е като хубава супа под похлупака, която подправяш, тя се затопля, започва да ври и после може да я споделиш с още толкова много хора, когато е в завършен вид и да им дадеш ситост. Важно е НЕ само да се сготви добре, а и да се представи добре, когато я поднасяш. После е важно и човеците, които ще я ядат да имат обуняние, да размахат пръсти пред носа си, да ѝ усетят аромата, да се стоплят, да им се намокри езикът от слюнка…
– Идеалист. И егоист, да не забравяме. Първото защото не се сещаш, че ако си болен не може да се насладиш с обунянието си, второто защото в момента отнесе псувните на гладните хора с идеите ти. Изядоха ги и слюнка ще има – по тебе … метафорично, разбира се. Не, затова не си егоист, пак си първото… Хрумва ми и още едно, което започва с „и“… И…
– И намен ми хрумва. Разбира се, че ми е хрумнало, нали е идея. Хрумва ми даже, че тия хора може да са голи, да викат „Уга!“ и да ме хвърлят във врящата супа, докато сервирам. Какво остава за това да са развили вкус и обуняние към всичко, което така старателно приготвям.
– А, сега ще бъдеш изяден ли? Жертва ли стана? Това е последната фаза. Мислиш си – всички най-вероятно са идиоти, а аз им правя супа.
– Не им правя супа, а ги черпя със супата, която правя – разликата е огромна, извинявай. Супата я правя, за да ни е споделено удоволствието в консумирането на идеята, а я правя сам, за да поема, когато е необходимо отговорността и тежестта от процеса на приготвянето.
– Ей, затова не те харесвам като почнеш да философстваш. Ей затова си говориш сам сега. Това е супа от идеи… избери си какво ще правиш и карай докрай, независимо дали ще е супа, дали ще е разказ. Само искам да знам къде е края.
– Еми тука, това е. Не съм го планирал да се превърне в разговор със съвестта ми. Ако пак се появиш, ще те скрия, да знаеш! И супа няма да има за теб! Гладен ще стоиш, докато не се научиш на маниери. Грубиянин. Ако някой те срещне, да знае, че не съм аз.