О, вълци!

Замръзнали от страх студен,
облечени сме в овчи кожи.
Вълци вият в нас, навън е ден
кой би могъл да предположи.

Не е ли дух един, тоз дето знай,
тайната ни предпазлива?
Не е ли вълк и тоя дух
със усмивчица игрива.

Танцуваме ли негов танц,
в одеждите си глупавати?
Крием ли от себе си духа
щом в очите му сме припознати?

Кой ни учи как да пеем овчи песни непонятни?
Разбираме ли думите на заклинанията си безвъзвратни?

На едно поле безкрайно в мрежа,
доброволно сме събрани.
Всички пеят, аз тайно режа
в облеклото си гръкляни.

И аз съм вълк и той го знае,
тук съм да не се преструвам.
Със духа си двамата желаем,
никой да не се страхува.

Щом открия правилните брънки,
вълната ще разплета. Щом съм вълк
ще се сбогувам първо със страха.

Зъбите си точа
в гърлото на самозван пророк,
Жаждата за знание в духа си
ще превърна бързо в свой урок.

Търпеливо спотаен нащрек, да разбера
защо сме тук. После ще се постарая,
да не остане и един неук,
излъган, глупав, мързелив, престорен…

Който ще ни води, нека да е дух достоен.
Нека бъде той избран от нас, във нас компас,
във вътрешността ни глас предаван.

И следващият вълк дошъл и озовал се тук,
да е наясно какво духът му представлява.