Пукот отеква в далечината, въздухът диша барут.
Силуетите бягат, престават да бъдат обичани тук.
Взели се за по-големи от Бога, едни хора гласуват контрол,
на тези, които с умора прекарват животите си на стол.
Разсписали с имената, кръвта и правата си малък пластмасов позор,
идва време да превърнат душата си в робиня на дигитален затвор.
Твърде много шум и барут, и укор, съобщенията се предават с шамар.
Възприятието се люлее, но заспи ли, във упор ще се прицели и превърне в кошмар.
Редува се действие, с план, със прогрес, със спокойствие , стреса редува се с транс.
Редува се бедствие с интерес, и подлеца във следствие без последствие изплува със танц.
Празнува успехите си, звънеца не бие, решение има, но за малко се крие,
после се дава, после се взима, после се чака…
после провал.
После повтаря се, по-зле от предния път,
после се мрази, после обича, после отново така.
Докато от лашкане в крайности крадецът изтрие ценностите от паметта.
После рестарт,
после тъга…
По-добре никога да не стигам до там.
По-добре винаги да си търся гласа.
По-добре никога да не бъда разбран.