Имал ли съм някога представа какво е велико и какво е отвъд великото, след като първо за пример ми бяха разсъдливи учители в лицата на личности с качества, каквито светът е забравил сега. Първо научих, че мисълта ми е толкова дълга, че за повечето е трудно проследима. Научих се да имам похват. Научих се да не съм глупак, да разсъждавам, да съм малко на инат, да приемам критиката без да се изгубя в нея. В началото си мислех, че след началото става само по-трудно, по-интересно, по-велико, по-предизвикателно, по-осъзнато. Разочаровах се късно. Не ми остава много да се разочаровам. Уроците, които научих не успях да предам. Знанията си поддържах като заредена батерия и не спирах да се питам само толкова капацитет ли имам? Зареждам я от нула до сто в режим на бързо зареждане, за да не изпусна момент и не ѝ позволявам да падне. После се оказа, че ще издържа все по-кратко. Униезен съм от себе си, засрамен, че не търсих повече, но това в никакъв случай не е съжаление. Само си припомням целта. Само си припомням, че до проникновение се достига през емоция. Емоцията води със себе си разсъждения, а за тях трябва време. А, да… това също „само философстваш“ – не спрях да чувам. Сякаш е нещо лошо и „само говориш“, но никога „само мислиш“, защото, ако само мислех щях да се изгубя. Затова си записвам. Не мога да спра. Излива се от пръстите ми като вода. Поисках я силно в началото и сега съм бездънен съд изливащ я в океана. С цялата отговорност, с която изливам, ме е страх да говоря, да мисля и да споделям себе си без да съм си най-критичния редактор. Неразумно е, но истинско. Несъвършено, но полезно, за спасението на неразгърнатия потенциал.
Сега се съмнявам, заключил всички шумове, заключил вратата и само прещракването на ключва с леко дрънчене отеква – съмнявам се в смисъла на същестуваването без ценности. Твърде дълго гледах как се отказват от тях близки мои познати лица. Родители и учители, каквито не се падат в живота на всеки ли са посадили в мен тези твърди семена? Тези красиви, скрити, тъжни идеи. Пазя ги твърде дълго и ме е страх. Не е онзи обикновен страх от загуба, не е страх от самота. Не е страх от провал или недостатъчност, не е страх от страдание, болка, откровение или нещо, което не знам. Страх ме е, че не създадох подходящите условия за тях, защото отговорността е моя. Страх ме е, че времето им минава.
Мразя да ме е страх и затова действам. Защо въпреки, че действам толкова много, действам толкова бавно. „Не действаш в една насока“ – чувам нечии разпространени и известни мнения в мислите си. Но нали всичките ми дейности, мисли и действия, макар на пръв поглед пръснати като слънчеви лъчи, се опитват да огреят именно една голяма повърхност, да се отразят в стотици малки парченца надежда! Това е и мотивът ми да блестя. Преди да съм се превърнал в черен гигант и да погълна близкото ми познато. Преди енергията ми да изпепли мен самия и да започна да замръзвам бавно в продължение на много животи.
Прекалено много идеи се бият. Има няколко правилни, но не разчитай на никого да ти открие кои са. Накратко всеки учител е тук да научи учениците си, предавайки им проклятието на извода от уроците, но и всеки ученик е тук да направи собствените си изводи след като разсъждава. Не критикувайте любопитните, че много говорят. Който от тях много говори, много иска да знае, а който не иска да знае – критикува. Не се оставяйте да ви кажат, кое е правилното и какво да не правите, но се оставяйте за малко без звук. Изключвам всяка картина, която ми се прожектира и то без да затварям очи. Когато качеството на създадените преживяваня се обезсмисли и посланията им са прозрачно плитки, не питайте кой и защо. Питайте как и кога? На въпроса как си отговорих отдавна и затова блестя, на въпроса кога си отговарям сега. Крайно време е.