Подреждам рафта си със знания прашлясал. Знам колко е важно да дишам подреждайки го, но тези прашинки не спират да ме разсейват, затова съм спрял аз. Да дишам или да подреждам? Може би и двете. Подреждах го преди време, а после пак целият беше прашлясал. Отворени, захвърлени книги, много прозорци, много пътеки. Търсил съм нещо, бързал съм. Все бързам, все търся. Уж не се спирам, а се спирам на всяка пътека, да си припомня накъде отиваше, на всяка врата, да видя какво има зад нея. Знам да оставя обратно намереното и пак да го търся там, но не минава дълго и отново подреждам. Докога?
Знам за другите и за техните рафтове. Знам, че те или не подреждат, за да не губят време и помнят всяка отворена книга, захвърлена една върху друга, или никога не затварят врати и прозорци, после малко се лутат, изстиват и се намират. Не мога да си позволя да изстивам когато разпалено търся. Още по-малко мога да си го позволя, когато намирам. Ако, обаче затварям след себе си всички врати и прозорци всеки път, може би ще да е по-малко прашно.
И така, рафтът ми се доближава до подреден, но никога не е точно както ми се иска. Какъв е твоят рафт? Имаш ли? Имаш, разбира се, сега се подсети за него. Можеш ли да намериш нещо там? Голям ли е? Колко? Като лабиринт ли? А имаш ли карта или разчиташ на интуиция?
Сега си го представи така. Голям палат, с безброй спални, но никой в тях никога не спи. Имаш карта точно до леглото, на нея нарисувана е цяла легенда. С хиляди стрелки, пътеки с прави пунктирани линии в различни цветове, кръстчета и точици, съкровища, дракони и един напръстник, представляващ теб самия. Преди да се построи този палат всяка тухла в него е избрана от теб. Всичко от разхвърляните обувки на входа до картините на стената избра ти. Чакай? Защо обувките ти са разхвърляни?
А, това е твоят ред, сега разбирам. Та, в палата ти няма нищо случайно. Всичко е поставено така с причина. Там отиваш да разбереш каквото вече знаеш. Чертаеш си път и винаги минаваш точно по него. Отваряш вратите, разглеждаш стаите, подреждаш ги както усещаш, че е най-логично за ума ти и отваряш прозорците, за да запомниш от коя стая какво се вижда. Понякога, ако си на първия етаж излизаш и се разхождаш в снега, а ако си на последния, летиш към най-близкия до теб облак. Щом кацнеш, гледаш палата отгоре, а до него лабиринтите от храсти и после се прибираш обратно. Ако си оставил твърде много отворени врати и прозорци, когато се прибереш може вятъра и горските животни да са създали хаос в палата ти.
В началото всичко започна от една стаичка. Празна. Дори светлината отвън беше чисто бяла и нямаше ни облаци, ни слънце. Сега тази стаичка е някъде далеч назад. Не си я посещавал от доста време. Помниш ли за първи път какво нарисува на този сега глуповато-смешен свитък със стрелки и дракони, който наричаш карта? Ха! Тогава ти се виждаше забавно. Твоята легенда, твоята приказка, твоята карта. И ето ни сега тук, в нея. Имаме списък на всички съществуващи обекти. Често добавяме и нови. Само един поглед към глуповатата ни карта, ни помага да стигнем там, където искаме. Колкото по-често си отварял вратите, разглеждал си стаите и си ги подреждал, толкова по-бързо се движиш из владенията си.
Ах, ти! Герой си! Почти приключих с подреждането на моя рафт и за утре оставям следващия. А после следващия и следващия и библиотеката в тази стая е готова.