Двама души
и двамата сънуваме.
Рисуваме със умовете си картина.
С допрени устни понякога рискуваме
да се събудим, щом устните изстинат.
Очите ни не гледат, те обичат.
Сърцата ни сега са на витрина.
Сълзите ни, оставени да тичат,
откриваме и търсиме причина.
Вирнат нос или неправилна преценка,
различни пътища през нас минават
и ако не спрем за миг на тези пътища,
далече да ни отведат успяват.
Но къде да спрем? Кога да тръгнем?
Все на север – студът е вътре.
В прегръдка топла ще сме, докато не съмне,
денят е нов – сънят е свършен.
Нали на любовта гласа е мощен.
Защо и двамата сънуваме все още?
На друго място и с отворени очи
Вървим по пътищата си избрани.
И двамата сме сигурни, нали?
Разбира се, не сме се изиграли.
И двамата ухилени сме до уши.
И двамата на юг сме докато не мръкне.
И колкото и раната ни да гори,
не бихме изгасили я да млъкне.
Защото тя ще ни подсеща,
гореща, като тлеещ въглен,
че при възможна нова среща
и ти и аз ще се превърнем
в по-добра картина от тази, която сме рисували
или пък ще се отдадеме на разрухата.
Не знам, все пак просто сме сънували.