Пускам котва в морето на шума, за да се спра насред вълните. Времето е все по-неясно. Не вярвам на обитателите на дълбините тук. Не искам да чувам най-прекрасните песни на нимфите. Не искам да знаят къде съм. Затварям очи и повтарям „Не мисли, не мисли, не мисли…“. Обратно на очакваното, само тогава се концентрирам напълно. Когато се усетя на високата мачта. Само на границата между съня и утрото, откривам звездната прашинка истина, която преследвам в морето на шума.
Кому е вярна и полезна тази прашинка? Освен на откривателя си? Освен на мен? Само за малко свеждам глава и щом с Прашинката се целунем с чела, разбирам безсилието си в желанието ми за контрол. В желанието да я познавам. Познах я, но граничи с невъзможното да я задържа. Присветвайки, тя иска да я познавам отново и отново.
С всяко нейно присветване, аз виждам ново парче от тъмнината. Така изтъкавам собственото си възприятие за познатата истина. Толкова дълго се мъчех да я проследя, че да съм убеден – това е тя. Сега танцуваме заедно. С всяко присветване, обаче съм колкото сигурен, в това, че ще я откривам повторно, толкова и несигурен кога и къде ще я зърна този път.
Изгубен в морето на шума, знам точно къде се изгубих. Знам заради точно коя прашинка. Дали ще имам достатъчно време да разбера и „защо толкова държа на търсенето ѝ“ или да вдигна котва, да избера посока и да плавам, без да разбирам, докато корабът ми не потъне сам.